В дигиталната епоха достъпът на потребителите до музика е много улеснен от интернета на домашния компютър и на мобилните устройства. Те имат почти неограничени възможности да слушат музиката, която искат, когато и където пожелаят. Вече не е нужно слушателят да притежава физическия носител, за да слуша дадено музикално произведение. Увеличеното потребление на музика онлайн през последните години изостря нуждата от адекватно и съвременно авторскоправно регулиране на пазара на дигитално съдържание. Все по-актуален става проблемът с липсата на обща нормативна рамка в световен мащаб, която да улесни лицензирането на музика онлайн. Множеството онлайн магазини за музикален даунлоуд не могат да предлагат съдържанието си в различни страни поради трудности с лицензирането, което предопределя избора на техните граждани да се сдобият с музика нелегално. Единно международно законодателство би намалило понесените от музикални компании, автори и изпълнители загуби, в следствие на интернет пиратството. Правят се опити за обединяването на авторскоправните норми в различните държави, но обществените нагласи за свобода в интернет и остарелите съществуващи актове възпрепятстват създаването на единен акт. Пример за това е провалилото се в Европа Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (ACTA).

Въпреки високите обеми на интернет пиратство, съществуват модели за легално използване на музика в интернет в различни форми. Съществуват над 500 сайта откъдето може да се закупи легално музика. Отделно легално съдържание е достъпно и на мобилни устройства.

Обект на изследването е музикалното съдържание в интернет и конкретно пазарът му в България. То се предлага платено, или безплатно, онлайн и офлайн и има своите специфики в сравнение с конвенционалния пазар на материални носители.

Музиката днес се „консумира на парче” – дадена композиция става хит и потребителите могат да я слушат/ гледат безплатно или да си закупят само нея, за да могат да я слушат в най-високо качество без връзка с интернет, когато пожелаят. А също така и могат да се абонират за достъп до стрийминг – слушане на много песни директно онлайн, без сваляне на устройството.

Пазарът на дигитално музикално съдържание в България не функционира правилно поради няколко причини:

– остарялата международна и национална нормативна уредба и невъзможността да се прилага стриктно в България;

–    културната особеност на българите, да не искат да плащат за авторска музика и да не разбират авторскоправните взаимоотношения и смисълът им;

– широка достъпност и лесната възможност за сваляне на нелегално съдържание и същевременно малкия избор от сайтове за легално съдържание на българския пазар.

Техническата възможност за лесно и многократно копиране на авторско съдържание в интернет представя авторскоправната защита пред предизвикателствата на дигиталната епоха и интернет пиратството. Международната и националните законови уредби трябва да се актуализират с новото технологично равнище, но това трябва да се случи и с институциите, които ги администрират. Забавянето на синхронизации на националните закони с международните и незадоволителното реализиране на реални проверки и наказания, изграждат грешната представа за потребителите, че използването на съдържание в интернет е напълно безплатно и ненаказуемо. България е напред в класациите по този показател и от това най-много страда българската музика.

Българският изпълнител също е скептичен в очакванията си за приходи от интернет и мобилно използване на песните си и разчита основно на концерти. Убеден е, че не може да получи пари и от Организациите за колективно управление на права (ОКУП). Делът на български музикални произведения в радио и телевизионния ефир е крайно малък и затова най-много ротации получават чуждестранни изпълнители, а разпределянето на средства от ОКУП от интернет права е все още слабо застъпено. По този начин българските изпълнители не получават големи средства от радио и телевизия, които обикновено изплащат пари на ОКУП, а биват „теглени” нелегално от интернет и не получават възнаграждение за това.

Въпреки реалните високи нива на интернет пиратство в България, все повече стават възможностите да се закупи легално музика в интернет в България. Именно тези възможности или легалното използване на музикално съдържание в интернет са предмет на настоящата разработка.

Настоящата дипломна работа цели да разгледа и анализира пазара на авторска музика в дигитална среда в България, да разгледа същността на защитата на авторски и сродни права в интернет и да посочи и анализира работещи практики в легалното разпространение на музика в интернет. За целта ще бъдат изпълнени следните задачи:

–   Да се проучи действащата нормативна уредба – национална и синхронизирана с международните актове;

–   Да се разгледа същността на интелектуалната собственост върху музикални произведения в интернет;

–   Чрез наблюдение да се направи анализ на съществуващите практики разпространение на музика в България;

За проучванията по темата са използвани академични трудове в областта на Интелектуалната собственост, международни актове и техни коментари, както и специализирани списания и онлайн източници.

В първата глава на разработката накратко е представена нормативната уредба, уреждаща авторските права във дигитална среда, която действа в момента; основните международни актове и българските закони. Разгледан е и наскоро отхвърленият и станал обект на разгорещени спорове документ ACTA.

Във втора глава е разгледана същността на управлението на интелектуалната собственост върху музиката в интернет среда. Обособени са различните субекти и права и начините на тяхната защита. Накратко е представен и алтернативният начин за уреждане на авторски права – лицензиите Creative Commons, благодарение на които авторите могат да се откажат по свои съображения от някои от материалните си права. Представена е и ролята на Организациите за колективно управление на права (ОКУП) в онлайн разпространението на музика.

В трета глава са представени няколко работещи практики на легално разпространение на музикални произведения онлайн. Дадени са примери  български и чуждестранни платформи, класифицирани по услугата, която предлагат.

Надяваме се тази разработка да постигне един общ преглед на дигиталния музикален пазар в България, да посочи основните му недостатъци и да предложи план за тяхното решение.

ГЛАВА ПЪРВА – ЗАКОНОВА РАМКА НА МУЗИКАЛНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

1. Международна нормативна уредба

Съществуват множество различни международни актове и споразумения, по които страни членки са различни държави. Това води до липса на единно законодателство и тромава процедура по лицензиране на авторско съдържание в различни територии. В резултат на това потребителите са затруднени да закупят музика в някои територии, дори да желаят това. На световно и европейско равнище е нужна реформа и уеднаквяване на законодателството, като се вземе предвид новото развитие на технологиите през последните години. За такава промяна апелира в своя реч по темата Нели Крус, вицепрезидент на Европейската комисия, отговорна за Цифрови технологии[1]:

“Светът, в който живеем, се променя бързо. Технологията се променя. Бизнес моделите се променят. Начинът, по който консумираме и се наслаждаваме на творби на изкуството –музика, филми, игри – се променя. И ако искаме да запазим правилния баланс, законовата рамка трябва да отговори.

… често ограниченията за онлайн лиценз правят невъзможно да се закупи музика легално. Понякога например, не можеш да си купиш MP3 файл извън границите на ЕС.

… Накратко, светът се е променил и все още се променя. Промяната е бърза и задълбочена и представлява огромна възможност за креативния сектор.

… трябва ни единно европейско решение, за да избегнем фрагментация и да се възползваме от преимуществата на Европейския единен цифров пазар”.

Като страна членка на Европейския съюз, България синхронизира законодателството си с европейските директиви, а като страна по международни договори и споразумения, покрива минималните нива на защита на интелектуалната собственост и по тях. По-долу са разгледани международни актове в областта на авторските и сродните права, по които е страна България[2]. Повече внимание ще бъде обърнато на последно създадените актове, които разглеждат авторските и сродни права в дигитална среда.

1. 1. Основни актове

Правната регулация на авторски права води началото си от края на 19-ти век, когато започват да се сключват двустранни споразумения между някои европейски страни. Желанието да се установят общи и конкретни норми за защита на интелектуалната собственост, довежда до създаването на двата основополагащи акта – Бернска конвенция за защита на литературните и художествени произведения, 1886 г и Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост, 1883 г. Тези актове са не само документи, но и с тях се създават два съюза за защита на правата на интелектуалната собственост, Бернски и Парижки, които по-късно биват обединени в Световната организация за интелектуална собственост (СОИС). Това е сериозен ангажимент на държавите членки да предложат добра защита за интелектуалната собственост на своите граждани и на гражданите на другите страни-членки  на тяхна територия.

       Актът, който полага основите на защитата на авторските и сродните им права, тоест на художествената интелектуална собственост, е Бернска конвенция за защита на литературните и художествени произведения, 1886 г.. Тя е отворена за участие на всички държави, които могат да изпълнят заложените в нея критерии.

Конвенцията залага основните разбирания, че се защитава произведение в конкретна форма, независимо дали материална или нематериална (например изпълнение на песен). Идеята сама по себе си не подлежи на защита. Гарантира автоматичната защита на правата, от момента на създаване на произведението. Посочва параметри като срок и субекти на авторското право. На критериите за предоставяне на закрила отговарят всички граждани на една страна, но и чуждестранни граждани, за произведения, публикувани първо или едновременно в тази страна, както и ако имат постоянно жителство в нея.

Освен да защитава художествената собственост, актът гарантира и свободното използване на произведението без съгласието на автора, некомерсиално и в обществен интерес.

Заложен е и принципът на „националния режим” – държавите предоставят на гражданите на другите държави, страни по договора, същите условия и авторскоправна защита на гражданите, както и на своите.

Конвенцията гарантира основните минимални права на автори и изпълнители – материални и неимуществени, но дава възможност и за по-висока защита в националните законодателства. В България това тя е имплементирана в Закона за авторското право и сродните права (ЗАПСП). Създадена през 1886 г, тя е претърпяла множество промени, отразявайки новите аспекти на авторското право през годините. Актът, обаче, не е застъпил тематиката за защитата на авторските права в интернет.

Като алтернатива на Бернската конвенция за страни, които не са се присъединили по нея, се явява Световната конвенция за авторско право, подписана през 1952 г. и ревизирана през 1971 г. С малки разлики, тя гарантира същите мерки за двустранно сътрудничество и предоставяне на защита за граждани на други държави, страни по нея. Гарантира минимален срок от 25 години след смъртта на автора и за разлика от Бернската конвенция, задължава авторите да слагат символа © върху произведението си без други формалности, но с опцията държави да налагат формалности за произведенията на свои и на чужди автори, ако са издадени първо на тяхната територия. Конвенцията е валидна за гражданите на всички държави, които са страни по Бернската и Световната или само на Световната конвенция.

С развитието на технологията и възможностите за копиране на материалните носители, притежателите на сродни права се оказват в най-голяма опасност от загуби в следствие на интелектуално пиратство. Инвестирали в създаването и разпространението на музиката, артисти, продуценти и излъчващи организации имат нужда от по-добре уредена и по-добра защита. В резултат се създава Римската конвенция за защита на изпълнители, продуценти на звукозаписи и излъчващи организации, 1961 г. (България се присъединява на 31 май 1995).

Тази конвенция въвежда нови определения на основни понятия, фиксирайки мястото на всеки специалист в процеса на създаване и разпространение на музика. Основен принцип на договора е „националният режим” с осигуряване на минимални права на трите групи носители. В този акт принципът се разбира в по-тесен смисъл, спрямо Бернската конвенция. Прилага се само по отношение на права, регламентирани в самия договор. „Национален режим е режимът, определен от националното законодателство на договарящата държава, който се предоставя на:

–   артистите изпълнители, които са нейни граждани, за техните изпълнения, когато те са осъществени, записани или излъчени за първи път на нейна територия;

–   продуцентите на звукозаписи, които са нейни граждани, за техните звукозаписи, когато те са записани или публикувани за пръв път на нейна територия;

–   излъчващите организации със седалище на нейна територия, за техните предавания, когато те са излъчени чрез предаватели, разположени на нейна територия. ” [3]

И в този договор са заложени ограничения в защита на правата за лично използване, използване на откъси за информиране за актуално събитие, при временни записи за целите и със средствата на излъчващите организации, за образователни и научноизследователски цели.

Интересен момент е заложената ограничена защита на изпълнителите. Приема се, че те имат право да позволят записването и използването на техни изпълнения, само преди да е извършено самото записване. След това правото им се погасява и те нямат право да забранят определено използване на готовите записи. Това цели защита на инвестициите на следващите звена – продуцентите и излъчващите организации, чиито труд при един такъв отказ не би могъл да им се изплати. По този начин конвенцията не защитава поравно правата на трите вида носители на сродни права и това е една от причините конвенцията да не е много популярна.

Като друга причина за това се явява фактът, че конвенцията е полузакрита за страни, които искат да я подпишат. Тя е по-скоро подчинена на Бернската конвенция и право да се присъединят имат само страни членки на Организацията на обединените нации (ООН), страни по Бернската или Световната конвенция.

Специализиран акт за защита изключително на правата на продуцентите е Женевска конвенция за звукозаписите – за закрила на продуцентите на звукозаписи срещу неразрешено възпроизвеждане на техните звукозаписи, 1971 г. (България се присъединява на 31 май 1995 г.)

Тази конвенция се отличава с по-различен подход. В основите й не лежи принципът на националния режим, а посочването на конкретни, изчерпателно изброени незаконни действия, срещу които държавите да осигурят защита със специализиран закон. Въведен е знакът „Р” в кръгче като достатъчна формалност за защита на правата на продуцентите. Гарантирана е закрилата срещу неправомерно копиране на звукозаписи; внос и разпространение на такива копия. Упоменат е срок на защита 20 години от края на годината, в която записът е публикуван за първи път и ако не е публикуван от първото му осъществяване. Гарантирани са и ограничения в защитата, като се налагат недоброволни лицензии за целите на образованието, само на територията на държавата, издала лицензията и срещу справедливо възнаграждение.

Споразумението за свързаните с търговията аспекти на интелектуалната собственост (Споразумение ТРИПС) , 1994 г.

Това споразумение е част от споразумението за създаване на Световната търговска организация (СТО) и се администрира от нея. Тъй като е ратифицирането му е задължително за членките на СТО, кръгът от държави, страни по него, е много широк. Приложен е нов подход на администриране на всички обекти на интелектуалната собственост, но в контекста на международната търговия. Без това споразумение търговията между страните би била осезаемо по-трудна.  Много продукти съдържат в себе си интелектуална собственост, най-често търговска марка и уреждането на авторски права на границата на различни страни и съответно законови уредби, би било много тромаво и трудно.

Основни принципи на договора отново са „минимална закрила” и „национален режим”, както и принципът „режим на най-облагодетелствана страна”. Отнася се до задължението на страните да предоставят на всяка държава, страна по конвенцията, защитата, която са дали на коя да е друга. Прилагането на тези принципи е ограничено изрично до правата, предвидени в споразумението.

Осъвременени са сродните права спрямо Женевската спогодба, като на изпълнителите се дава право да се противопоставят на някои видове използване на записите им, ако не е поискано разрешение от тях. Подобни права получават и излъчващите организации за свои предавания. За пръв път детайлно се урежда и правото на наем на продуцентите.

Договорът изгражда една цялостна система на защита на интелектуалната собственост, с конкретни процедури и мерки, неуредени досега – гранични, временни и корективни мерки, гражданско- и административно правни и наказателни процедури. Този акт се прилага с предимство пред националното законодателство, дори то да не е синхронизирано с него. Това определя повсеместната му роля за регламентирането на художествена и индустриална собственост на международно и национално ниво.

Разгледаните досега международни нормативни актове гарантират правата на авторите и всички други участници в изработката и разпространението на музикални записи. Този набор от имуществени и неимуществени права, гарантирани от държавите, страни по тях,  е приложим за материални копия – нелегално копиране и внос/износ, пиратство на дискове, касети и нелегални препредавания.

1. 2. Съвременни актове – Защита на ИС в дигитална среда

Въпреки множеството нормативни актове, музикалната индустрия скоро се изправя пред нов и на пръв поглед страшен проблем. В нито един от съществуващите към онзи момент международни договори не присъстват текстове, засягащи копирането и разпространението във виртуална среда. Открита е технология, с която може да се направи стопроцентово копие на дадена музика, да се съхранява на нематериален носител и да се предава свободно и многократно във виртуална среда. Това заплашва, че всеки един запис би могъл да бъде „качен” веднъж в интернет и след това безплатно разпространяван, без от това да бъдат облагодетелствани всички, допринесли за записа и издаването му. С навлизането на дигиталните технологии, международната правна система има нужда да се осъвремени и да гарантира правата на автори и изпълнители в интернет.

Предвид тази необходимост и позовавайки се на споразумението ТРИПС, Световната организация за интелектуална собственост приема през 1996 г. два договора, широко известни като „договорите за интернет”:

–  „Договор за авторското право” (ДАП), (България се присъединява на 29 март 2001 г.)

– „Договор за изпълненията и звукозаписите” (ДИЗ) , който влиза в сила през 2002 г. (България се присъединява на 29 март  2001 г.).

Първият, ДАП, гарантира и разширява правата по Бернската конвенция, като насочва вниманието си на два актуални обекта – компютърните програми и базите данни.

В сферата на музикалните записи основно значение има вторият – „Договорът за изпълненията и звукозаписите”. Той успява да разшири правата по Римската конвенция, да потвърди правата по ТРИПС и Европейските директиви и да признае нови сродни права. Договорът се основава на принципите национален режим и гарантиран в договора минимум.

Гарантираните по Бернската и Римската конвенции права търпят промяна и разширяване. Неимуществените права са гарантирани, както за живо изпълнение, така и за звукозапис. Упражняват се след прехвърляне на имуществените права и до погасяването им след смъртта на изпълнителя от правоприемници – семейство или други, описани в националния закон. Увеличават се правата на изпълнители и продуценти не само върху самото изпълнение (както в Римската конвенция), но и върху записа. Те могат освен да забраняват използването на звукозаписи (както в ТРИПС), да позволяват и лицензират права за възпроизвеждане, разпространение, наемане и представяне пред публика и да получат възнаграждение за това. Потвърден е срокът от 50 години за защита на сродните права.

Нов момент в акта е осигурената защита на техническите средства за защита и информацията за управление на права. За неправомерно се счита заличаването на тази информация или премахването на средства на защита и разпространението на новите файлове.

Посочените актове определят състава на авторскоправната защита, гарантират правата на автори и изпълнители, но признават и правата на потребителите в интернет за защита и непредоставяне на личните им данни.

Европейското законодателство е с дори по-високи изисквания за защитата на интелектуалната собственост. С напредването на технологиите институциите на Европейския съюз (ЕС) приемат редица актове с цел хармонизиране и въвеждане на най-нови и адекватни норми в тази сфера в националните законодателства на страните членки.

Основен инструмент са Европейските директиви. Те имат задължителен характер за страните, към които са адресирани, но оставят свобода в методите за въвеждането им. Основно значение за темата на този труд има Директива 2001/29/ЕО /Copyright directive/, относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество. Тя е изключително ограничена в предмета на защита на имуществените сродни права, отнасящи се до използването на обектите на сродни права и дигитална среда. Гарантират се правата на четири субекта – изпълнители, продуценти на звукозаписи, продуценти на първия запис на филм и излъчващи организации. Те имат право да разрешават и забраняват възпроизвеждане на техните произведения по всякакъв вид и предоставянето им на публика „по начин, който позволява нейните членове да изберат индивидуално мястото и времето за достъп до предоставените обекти” (интернет право). В нея също както и в ДИЗ е предвидена защита на технологични мерки за защита на произведението, като воден знак (изображения) , кодиране и др., както и на информацията за определяне на права. Така отговорността се прехвърля към разпространяващия нелегално авторско съдържание, който, поради наличието на техническо средства на защита, „знае или има достатъчно основание да предполага”, че като премахва и променя представена в електронна форма информация за режима на правата и разпространява защитените обекти, той „подбужда, позволява, улеснява или прикрива нарушаване на авторското право или на сродните му права”[4].

Друг момент в директивата е задължението на притежателите на права да сезират онлайн медията, посредством която се разпространява нелегално тяхното съдържание и да предявят искове за щети или налагането на съдебна забрана, а посредникът е задължен да съдейства. Тази хипотеза е ясно обявена в приетия от Европейския парламент „Доклад относно перспективите пред авторските права в ЕС”, който категорично определя предлагането от сайтове на съдържание, без съгласието на авторите и обменът пиър-ту-пиър на такова съдържание са незаконни. Той подпомага изготвянето на механизми за защита на авторското право от страните членки, които те за използват при поискване от притежателите на права. Директивите на Европейския съюз не носят задължение за промяна на националните закони, но при спорове имат преимущество по отношение на правоприлагането пред вътрешното законодателство. За да гарантира свободата на потребителя в интернет и обществената полза от съдържанието в него, директивата предлага незадължителен набор от ограничения на правата като например: копиране „с преходен или случаен характер”, което „да няма самостоятелно икономическо значение”, за образователни цели и др. Допускането на такива ограничения от страните членки се осъществява, само ако се спази „тройното правило”:

–   да се отнасят само до отделни случаи;

–   да не са в противоречие с обичайните форми на използване на обектите;

–   да не накърняват неоснователно законните интереси на носителите на права.

Директивата обръща основно внимание и в конкретика на задължението на страните да предприемат конкретни санкции за нарушителите.

Друга директива в тази област е Директива 2004/48/ЕО. Целта, която тя си поставя, е да се даде по-ясна и единна за ЕС рамка за  защитата на интелектуалната собственост в интернет среда. Директивата признава разпоредбите на вече съществуващите актове и дори обръща специално внимание на някои от тях. Тя се отнася пряко към ТРИПС и съдържащите се в него ”разпоредби относно средствата за изпълнение на правата върху интелектуалната собственост, които представляват общи стандарти,   които се прилагат на международно ниво и се изпълняват във всички държави-членки”, като твърди, че въпреки това в държавите-членки: ”все още има големи несъответствия по отношение на средствата за упражняване на правата върху интелектуална собственост”[5].

С цел да бъдат преодолени тези различия, директивата предлага набор от „Мерки, процедури и средства за защита” в глава втора на документа. В член 4-ти са изброени лицата, които имат право да подадат заявление за прилагането им. Това са на първо място притежателите на авторски и сродни права или лица, придобили официално правото да ги управляват, както и органите за управление на колективните права върху интелектуалната собственост  и органи за професионална защита.

Директивата регламентира правата за събиране и съхраняване на доказателства, като е гарантирано правото да се изиска информация от нарушителя, дори да се накърнява защитата на личните данни, когато е „в отговор на основателно и пропорционално искане”.

          Документът дава право на държавите-членки да налагат санкции по тяхно усмотрение, когато са нарушени права върху интелектуална собственост.

След прегледа на международната правна уредба в сферата на авторското и сродните му права, можем да обобщим, че:

– правата на авторите са защитени най-рано в Бернската конвенция, но музикалната индустрия изисква добра защита и на правата на изпълнители, продуценти на звукозаписи и излъчващи организации;

– последвалите актове – Римска и Женевска конвенция запълват тази празнина.  Нормативните уредби на авторските и на сродните права се съгласуват.

– с всеки следващ акт защитата се увеличава в няколко направления – по обхват на обекти, по размер на правата върху тях и по териториално покритие.

– защитата на авторски и сродни права се развива с нивото на технологичния прогрес и новите пазарни модели. Последният етап е осъвременяването в отговор на дигиталната революция.

2. Национално законодателство

България е страна по почти всички международни договори и споразумения, ратифицирала е гореспоменатите актове и е заложила в законодателството си минималните изисквания за авторскоправна защита, като в повечето актове дори залага по-високи такива. Възприетите норми и права от международните актове в България са интегрирани в един основен закон, регламентиращ музикалните произведения и тяхното използване – Законът за авторското право и сродните му права (ЗАПСП). В него са залегнали основните принципи, които лежат и в основата на някои международни актове, по които България  е страна[6]:

–   национален режим на предоставяна закрила;

–   автоматичност на възникването на закрилата;

–   срочност и независимост на закрилата;

–   допустимост на ограничения и др.

Ще направим кратък преглед на съдържанието на закона и правата, които урежда. ЗАПСП дефинира правата на авторите на художествени произведения и сродните права, които разглежда като вторични, възникващи след и на основата на авторските права.

Законът  е разделен на четири дяла:

–   Авторско право;

–   Права, сродни на авторското право и други особени права;

–   Защита на авторското право и на сродните му права;

–   Приложим закон.

В дял първи „Авторско право” са определени обектите, субектите на авторското право и техните права. Законът следва международните принципи и дава защита на всички обективирани произведения, без нуждата от формалности и регистрация. Гарантира защита на авторските права до 70 години след смъртта на автора. Разделя правата на авторите на имуществени и неимуществени и ги разглежда поотделно.

Освен правата на авторите, законът защитава и интересите на обществото, като определя случай за свободно използване на произведението, със или без право на компенсационно възнаграждение[7]. Чл. 25а обвързва свободното използване на авторски произведения със запазване на средствата за защита.

Законът определя начините на използване на авторки произведения, като посочва, че това следва да се извършва с писмени договори и определя минималните изисквания за атрибутите им и максимални срокове по тях. Авторски договор е винаги за конкретни произведения и  за срок, не по-дълъг от десет години.

Член 40 на закона регламентира подробно правата и задълженията, изискванията за регистрация, контролът и др. на Организациите за колективно управление на права (ОКУП).

Във втори дял законът регламентира сродните права. В началото на дяла в Чл. 72а се посочва причинно-следствената връзка на сродните с авторските права[8]: „Сродните права не могат да бъдат упражнявани по начин, който би могъл да доведе до накърняване или ограничаване на авторските права.” Тази посока на уреждане на правата отговаря на логиката на хронологичното им възникване, но се забелязва слабост в закона в защитата на сродните права на изпълнители и продуценти, които биха понесли загуби, ако не могат да използват произведение поради забрана от автора, след вече един път получено позволение.

По-нататък в дяла са регламентирани правата на различните субекти на сродни права. Като цяло артистите, продуцентите и излъчващите организации имат по малък обхват на защита от авторите.

В трети дял е уредена защитата на авторското право и на сродните му права, която бива два вида:

–   Гражданскоправна – осъществявана с граждански искове срещу нарушители за прекратяване на незаконната дейност на нарушителя;

–   Административнонаказателна – изразяваща се в наказания наложени от административни органи;

В дял трети от закона е посочена приложимостта на закона – в кои случаи и за кои обекти и лица се прилага този закон, кога неговото действие се прекратява и се прилагат международните норми.

В допълнителните разпоредби са дадени определенията са основни понятия и категории.

Законът за авторското право и сродните му права е актуален, съдържащ международните норми и дори даващ завишена защита в някои параметри. В него са отразени позициите на всички участници в създаването и разпространението на музикални произведения в България, тъй като в последните години той беше публично разглеждан и променян. В последната му редакция се установиха и строги правила на работа на ОКУП. С тях се прекрати непрозрачността по дължими отчисления за публично използване  и се ошредели кой има право да ги събира.

Проблеми на закона са по-скоро някои неясни и недобре структурирани текстове, които могат да доведат до различен прочит в съда. Липсва конкретика при понятийния апарат на нормите, защитаващи правата в интернет. Международните норми са общо и абстрактно интерпретирани в ЗАПСП, като в посветеният на използването в интернет среда чл. 21 никъде не се споменава дори думата „интернет”, както и наименованията на технологиите за споделяне на музика.  Разбира се това цели универсалност на текстовете, но също така допринася за по-свободни интерпретации на закона в съда.      Въпреки съществуващия закон и високите изисквания и санкции по него, все още се изпитват трудности по адекватното му прилагане. ОКУП достигат бавно и несигурно към ползвателите, макар и да се направиха няколко големи колективни сделки с организации, в които членуват ползватели като Българската хотелиерска и ресторантьорска организация. На практика отчисления плащат само няколко радиостанции и телевизии, а отношенията с некоректните платци се уреждат рядко и то посредством проточени преговори за отстъпки и с продължителни съдебни дела. На своето Общо събрание (прилож. 1) на 31.03.2012 управителният съвет на Музикаутор обяви проектобюджет за съдебни разходи от 61000 лв, два пъти по-голям от предходната година, изказвайки тезата, че в настоящата обстановка има потенциал именно и само със своеобразна инвестиция на тези средства да се повиши възвръщаемостта, като се съберат средства от спечелени дела срещу нарушители, вместо от сключени доброволно договори. Тази теза потвърждава и адвокатът по интелектуална собственост Свилен Овчаров, в рамките на лекцията си „Знайте си правата!” на ON!Fest на 23.09.2012, в рамките на форума MusicPro. Запитан за конкретни телевизионни организации, защо не изплащат отчисления на авторите и как остава това ненаказано, той отговаря: „Знам им банковите сметки и адресите, само чакам клиент (който да заведе иск срещу тях)! ”

В интернет платформите за легално сваляне на музика са малко и въпреки това ОКУП нямат договор с всички тях. Сайтовете предоставят възможност на потребителите си да качват съдържание, най-често нелегално и прехвърлят отговорността за нарушението на тях, поставяйки клауза в общите условия, че[9]: „Регистрираният ПОТРЕБИТЕЛ има право да разполага (upload) сървър на ВИ БОКС Потребителско съдържание, върху което е носител на авторски права или е получил правото да го използва и сублицензира на валидно правно основание”.

Сайтовете – платформи за пиър-ту-пиър (peer-to-peer) споделяне (торент-сайтовете), намират все по-нови и различни начини да заобиколят закона, използвайки и дори създавайки технологии, като magnet link например. Чрез нея те делокализират файловете за даунлоуд. На сървъра на пиратския сайт няма файл за сваляне, нито торент-файл с инструкции за сваляне за торент-клиента. Има само линкове, които работят като торенти и то качени от потребители, които са декларирали, че няма да качват чуждо авторско съдържание. За да отговаря на тези „ходове” на нарушителите, законовата уредба е нужно да се осъвременява – да съдържа конкретни наименования на технологиите, да описва конкретни нарушения и санкциите за тях.

3. Споразумението ACTA

Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (ACTA) представлява „многостранен международен договор, който цели да уреди и унифицира вече съществуващи международноправни норми за прилагане на правата върху интелектуалната собственост.” Това определение дава адв. Атанас Костов в своята книга[10]. Този акт е съвременен опит да се обединят международните актове в един и по-специално да се изясни и актуализира нормативната рамка за защита на интелектуалната собственост в интернет среда. Тази задача, обаче, трябва да се постигне с прецизни текстове, конкретика и недвусмисленост на съдържанието му, което в последния си текст, споразумението не постига. В статията си[11] „Конструктивно-критичен прочит на Търговското споразумение за борба с фалшифицирането /АСТА/”, доцент Виолета Цакова прави анализ на документа, слабостите в неговите текстове и експертна оценка какви биха били позитивите и негативите в зависимост от това, дали той ще бъде ратифициран от Европейския съюз и държавите членки. Като основни слабости на акта се изтъкват следните особености.

Неизчерпателност на текста

Актът се уповава на текста на ТРИПС, съдържайки в себе си и правни норми от Директива 2004/48/ЕО за упражняването на правата на интелектуална собственост. В изложението на ACTA присъстват множество препратки към ТРИПС, което го обезценява като самостоятелен документ. Неизчерпателните текстове на нормите изискват да се познава добре ТРИПС, за да се прилага ACTA.

Не е посочен обхватът на защита, а заглавието и текста на документа говорят за защита с  предимство на търговските марки и обектите на авторско право и сродните му права, въпреки че актът заявява, че защитава всички обекти на интелектуалната собственост.

Завишаване на защита

Някои текстове в АCTA надвишават вече съществуващата защита по Европейското и законодателството по ТРИПС. Такива са текстовете за размера на обезщетенията за вреди (чл. 9. 1), изчислени по пазарни цени, и несъществуваща в другите актове опция за „допълнителни обезщетения”, без да се уточни в какви размери и при какви условия и система на прилагане. Друго разширение е в текстовете, определящи кой и при какви условия може да поиска информация за (предполагаеми) правонарушители от трети лица – доставчици на интернет услуги, без изрично да се гарантира предпазване от злоупотреби с предоставената информация. Именно на тези текстове реагира обществото, защитавайки правата си на защита на личните данни и свободно изразяване в интернет.

В текстовете на ACTA има някои несъответствия с съществуващото законодателство и относно мерките за защита на интелектуалната собственост. На първо място ACTA гарантира временните мерки срещу предполагаем нарушител, но спрямо други актове погазва правата му, като не предвижда механизъм за възражение срещу мерките и така дейността на заподозрения бива спряна за неопределен период и той може да търпи загуби през това време. Друг спорен момент са граничните мерки, при които ACTA отива твърде далеч и предлага контрол на малки пратки и личен багаж. Това би затормозило много процеса по гранични проверки и бе прието с недоволство от обществото, като вмешателство в личното пространство. Разбира се обект на проверки биха били само стоки с „търговски характер”, но в акта липсва ясно определение кои са такива.

От особено значение за настоящата разработка са промените в ACTA в защитата на правата в дигитална среда, обект на член 27 от Споразумението. Посочените задължения на интернет доставчиците да предоставят личните данни на предполагаеми извършители на нарушения на интелектуалната собственост, предизвикаха голям обществен дебат и недоволство. Тези задължения вече присъстват в българския закон, но е нов моментът, че освен търсене на пряка вина, според ACTA на санкции подлежат и лица – помагачи и подбудители. Това предполага възможността да бъдат изправени пред съд ползвателят и собственикът на компютър, от които е осъществено пиратство; или потенциално на всички членове на едно домакинство, поради невъзможност за доказване на конкретния извършител.

На базата на горното описание на ACTA можем да извадим следните изводи за него:

–   навременен опит да се унифицира международното законодателство в сферата на интелектуалната собственост, като се сложи акцент на защитата на правата върху нея в интернет;

–   написан е много общо, липсват конкретни определения, срокове, размери на санкции и др.;

–   съществуват твърде много препратки към други актове, най-вече ТРИПС, което отслабва тежестта на документа и способства за липсата на конкретика;

–   повечето норми в акта са вече заложени в българското законодателство.

Отхвърлянето на ACTA в Европейския съюз е една крачка в страни спрямо адекватната международна защита на интелектуалната собственост, тъй като споразумението не е достатъчно добре изготвено за ролята, която трябва да изиграе и обществото оцени тези недостатъци.

Радослав Стефанов Михов

Роден в гр. Пловдив, през 1986 г.

Автор и изпълнител на поп-рок музика,

Асистент търговец в „Баумакс България” – София,

Специалист интелектуална собственост на свободна практика.

Завършил е като бакалавър “Международни икономически отношения” в ПУ “Паисиий Хилендарски”, а по-късно защитава магистратура по специалността “Интелектуална собственост” в УНСС.

Владее немски и английски език.

Музикално творчество:
Съосновател, автор и изпълнител в група NOISE от 2003 година и група 7 Hills one down.

Самостоятелно пише и изпълнява песни под псевдонима Slaff, както и композира песни по поръчка.

От 2012 г. прави песни за рекламни цели.

Член на Мюзикаутор и Българска Музикална Асоциация.

 

Източници

Използвани източници:

1. Борисова, В. , „Творческа икономика, културни индустрии и интелектуална собственост”, Университетско издателство „Стопанство”, София 2009
2. Дацов П. , Петров П. , „Престъпления срещу интелектуалната собственост”, изд. Сиела, 2011
3. Костов, А. , „Интелектуална собственост в интернет”, изд. Фенея, София 2012
4. Костов, А. , „Хипотези в авторското право”, изд. Фенея, София 2010
5. Цакова, В. , „Права на артисти изпълнители, продуценти на записи и излъчващи организации”, ИСК при УНСС, София, 2004 г.
6. Цакова, В. , „Произведенията на науката като обект на интелектуална собственост”, Университетско издателство „Стопанство”, София 2009
7. Цакова, В. , „Конструктивно-критичен прочит на Търговското споразумение за борба с фалшифицирането /АСТА/”, сп. „Икономически и социални алтернативи”, бр. 2/2012 г
8. Owsinski, B. , “music 3. 0”, Hal Leonard Books, Milwaukee USA, 2011
9. Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) , в сила от 25 март 2011г.

Използвани интернет източници:

1. http://www.wipo. int
2. http://europa. eu/rapid/pressReleasesAction. do?reference=SPEECH/12/592,  12. 09. 2012
3. http://www.bamp-bg.org, Българска асоциация на музикалните продуценти, 2012
4. http://www1.bpo.bg/images/stories/acquis/eudirective48_.pdf, 17.10.2012
5. http://www.wto.org
6. http://www.ifpi.org
7. http://www.musicautor.org/
8. http://www.nielsen.com
9. http://blog. prophon.org
10. http://apple.com
11. http://www.comscore.com/Press_Events/Press_Releases/2007/11/Radiohead_Downloads, 01. 10. 2012
    1. http://creativecommons.org
    2. http://vbox7.com
    3. http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=17&a1=2405&a2=2416&a3=2418#cont